Не ми е ден за писане днес, ама нейсе.
Да отбележим времето и времената – Цветница сутринта беше слънчева и топла, от обяд нататък стана Зъзница, облаци, вятър и студ. На него ден дори и циганите с върбовите клончета не направиха кой-знае какъв бизнес, половината стока я зарязаха в храстите. По пазара сновяха празнично облечени оркски семейства, някои от тях сочеха графиките и викаха “Виж кви картини!”.
Картини по време на криза, дорде не речеш. “Дневник” от време на време се сещат за култура.
Цитат:
100 картини за по 100 лв. Към този нестандартен ход прибегнали аукционни къщи, притиснати от икономическата криза.
Що да е нестандартен? Залежали боклуци имат, дето са ги купили сто картини за сто лева общо. Володя Тереладзе, Бог да го прости, като се напиеше, даваше цялата папка с акварели за шише ракия. Повечето художници по дефиниция са алкохолици.
За Володя – някой друг път.
Да налегне криза баш пък аукционните къщи, има само едно обяснение – кинтите се перат по друг начин. В цивилизованите държави изкуството спира на цени до хиляда долара, оттам нататък започва прането на пари. Нали не си мислиш, че някой е толкова потресен от Джаксън Полак, че да шибне 140 милиона долара за тая цапотина?

Джаксън Полак
Разбира се, че не. Просто се документира движението на едни сто и четиридесет милиона долара.
Българските мащаби са малки, както и милионерите ни са (бивши) милиционери, така че на родна почва да превъртиш, колко да превъртиш – цитираме пак статията в “Дневник” – “Най-високата първоначална цена от последния търг е 29 500 лв.” Петнайс иляди евро… чи то туй пари ли са…
Ей затва наблягат на строежа на магистрали, а аукционите – кучета ги яли.
Галеристите….
Съждение на един от тях, пак същата статия в “Дневник”:
“Един художник е по-скъп от друг, това е съвсем нормално, защото скъпите са купувани през годините, показвани са по-изложби”.
Ван Гог имал ли е изложби? Продал ли е поне една картина приживе?
Продължаваме с премудростта от същия галерист, меценат, куратор и квот се сетиш още.
Важни са и други критерии, като с какви материали е създадена картината, дали е масло или тиражирана версия със статут на оригинал, както и дали е предлагана в страната.
Е неам думи. Според тоя експерт акварел, темпера, недай боже графика въобще не могат се класира за изкуство. Къде сме ръгнале ние с моливите през нивите…
“проверката от идентификационната комисия към Националния исторически музей “от водещи експерти, реставратори и изкуствоведи”, която преглежда всяка картина преди да отиде на търг.”
Срещу пет лева ти издават дукимент, че картината не представлява национална ценност. Дукиментът ти върши работа най-вече в пощата, ако изпращаш картината за чужбина. Ако (не думай) решат, че представлява ценност, единственото, което можеш да направиш с картината е да си я биеш у главата.
Да довършим с галеристките откровения:
Бях полагаема отпуска в казармата в едни мрачни години – края на 80-те, и видях една картина на художник в Созопол, която беше изключителна за мене”, спомни си как е започнал *************. Картината струвала 45 лв., което тогава било “баснословна цена, за която се пазарих като луд и накрая я купих за 35 лв., което също беше страшна сума”.
Тъй като съм по улиците още от средата на осемдесетте, нека уточня, че за тия кинти се харчеха заливчетата с лодчиците малки формати, маслени бои върху мукава. Големите заливи с лодки + къщи (масуо на пуатно) стигаха до сто – сто и петдесет кинта.
Ако очаквате да ви говоря, че съм започнал заниманието си основно заради любов към изкуството, лъжете се.
Евала, брато. Поне за това си прав.
Нито и за минута не сме си помисляли, че галерист би могъл да обича изкуството.
*********************************************
Правил съм няколко изложби, нито една от тях не е била в нормална галерия.
Първата беше след казармата, в някаква зала на Женския съюз във Варна. Нищо не се продаде.
Втората – в някаква новооткриваща се кръчма с претенции за арт-център. Нищо не се продаде.
Други две изложби в Софийския Университет. Тоже нищо не се продаде, ама се напивахме като копачи в “Яйцето”.
Изложба в Централната Софийска Синагога, вътре в Синагогата, в музея баш. Пак нищо не се продаде (не сме и очаквали).
Единствената изложба, на която се продаде нещо, всъщност всичко накуп (някакъв руски инвеститор купи всичките графики, тогава около тридесетина, да си декорирал хотела на морето), беше в Руския Център на “Шипка”. Два месеца не можех да си взема парите от купувача, та накрая руския посланик му звъня да му “напомни”.
Тая изложба стана съвсем случайно… Седяхме си с М. в градинката пред Народната библиотека на пейките. На съседната пейка някаква жена поседя, поседя, пък си тръгна. Портмонето й изпадна под пейката, догоних я и й го дадох. Тя била съпругата на руския посланик (тогавашния, през 1995-та), като се разрадва, развълнува, затрогна, разприказвахме се кой какъв е и ми се отблагодари, като ми направи изложба.
Що се отнася до истинските галерии…
Обикаляли сме, питали сме, показвали сме…
Аз като нямам “завършено (художествено) образование”, къв съм? Като не си давам картините за шише ракия – кво искам…
Съвсем наскоро беше, тая зима, пазарувах от един магазин за художници срещу ЦУМ. Рамки продават, платна, бои, картони, покрай тях и картини изложили. Продавачката я познавам, ама собственичката още не бях виждал. В магазина още някакъв клиент, пита за картините. Момичето обяснява коя колко струва, колко е хубава, съвестно се опитва да набута нещо на човека. В туй време пъква едно създание, наподобяващо жена, с отявлено руски акцент (тва рускините живеят по трийсет години тука и продължават да говорят кат настъпани). Викам си “хах, фанах ли те” и от любов към спорта, не друго, питам тя ли е собственикът и при какви условия човек може да изложи картини при нея. Както любезно-любовно ми хвалеше един статив (не е китайски, за Бога, ни най малко, мхъм, отдолу още стоеше лепенка Мейд ин Чайна), кат запитах за условията, оцъкли един ми ти змийски поглед и рече “А, ми те тез картини са едни залежали, на наши прийятели, от немай-къде сме ги сложили…” На три метра от нас момичето продължава да успива човека кви шедеври са всъщност.
Условията ги научих малко по-късно от колегата Конски художник, дето с мъка успял да й продаде една картина с коне за трийсет лева (тя искаше на тая същата негова картина триста). Тва е положението, братче…
Другото галеристко създание, с което от време на време се забавлявам, обитава една дупка в земята на ъгъла на “Париж” и “Врабча”. Дупката има прозорци към улицата, та като отивам за кафе, хвърлям по един поглед надолу. Познаваме се от пазара, преди години и тя висеше навън, ама се издигна от уличен търговец до галеристка.
Минавам един ден покрай нея, тя кибичи на вратата, поздравяваме се, тя пита:
- Е как е, как е, продаваш ли?
- Съдрах се от продаване, рийш ли, йбахти бизнеса се е отворил напоследък – лъжа без окото ми да трепне.
- Въйййй..ма кво продаваш…графики или картини?
- Сичко – викам – продавам. Ей са набутах една малка картинка на Стара София – показвам с ръце размер на пощенска картичка – за четристотен лева!
- Въййййййй, не думай…ми кат си толкоз добър продавач, да ти дам да ми продадеш няколко от мойте картини горе… имам едни залежали…
Ебем ви и галериите, и у галериите галеристите, и у галеристите глистите… как па все залежала стока мъчите ве…