Боян
Дневник на уличния художник

Ако работиш на тротоара, освен като герой от филм, можеш да се почувстваш и като герой от зимна приказка.

Зимна приказка

Няма художници, няма хора, само едно бяло куче на белия сняг.

Бяло куче на бял сняг

Александър Невски си стои.

Александър Невски - дълбок сняг

Изринах десет кубика сняг.

Въпроси и отговори

Напоследък като ме питат “Как си?” отговарям “Като импресионист”.

Една госпожа гледа, гледа графиките и рече:
- Ма вие що стоите тука, ами не отидете в чужбина, примерно в Париж?
- Ми те импресионистите в Париж са гладували, не другаде… – отговорих.

Иронията в цялата тази работа е, че по адрес пазара на художниците се намира точно на улица “Париж”.

Намерих и отговора на най-често задавания въпрос на пазара:
- Вие всеки ден ли сте тука? – питат.
- А вие всеки ден ли ще идвате? – отговарям.

Пътеводител на гугълския стопаджия

Гугъл ми изсипва доста хора, които очевидно не търсят изкуство. Наложи се да изтрия две-три публикации.

Останалите търсения:
Великденски яйца. Свършиха великденските яйца, повече няма да има. Търси на Женския пазар.
Графики. Графики има достатъчно.
Централна гара София. Заблудили са те. Иди на Орлов мост и вземи рейс 305.
Как се рисува. Какво?
Как се рисува портрет. Ааа, разбрах. Трудно. Искат да си прилича, но не съвсем.
karikatyra aleksandar nevski. Грехота е  да се правят карикатури на светии.
Задръстване в София. Постоянно и повсеместно.
Жената със самар. Самар се слага на магаре, освен ако перничани не мислят друго.
Какво да нарисувам. Съчувствам ти, но не мога да ти кажа.
Комерсиална живопис. Придържай се към всичко с “К” – копривщенски къщички, китки, корабчета, кончета, какички. Слагай златни рамки по възможност.
Китари за рисуване. Китарите по принцип са за свирене.
Кak da narisuvam ustni. Намажи си устните с боя и млясни по платното.
Четристотен четирдесет и пет лева. Имаш за харчене или някой ти иска?
Уличен художник рисува прекрасни картини. За мен ли става въпрос?
da me nay4ite da risyvam. Първо някой трябва да те научи да пишеш.
kolko struvat kartinite mi. Малко. Като умреш, ще струват повече.
Рисуване със спрей по стена. Недей, молим те!!!
За дома сгъваеми масички пикник.  Пикник у дома? Само не пали огън на пода…
Мандарина с очи. Тръпки да те побият.
Спи ми се. Радвай се. Кофти е, ако не можеш да заспиш…
Картините купувани от антиквар дали са стари или рисувани от студенти художници. Не е ясно. Ама никак.

Кратка творческа концепция на художници.
Ако търсиш да препишеш от мрежата – недей. Това не е домашно по литература. Ще се явите двама или повече на конкурса с еднакви концепции и отече. Потърси някой студент по културология или филология, който с интелектуалски фрази да опише профанските ти картини. Студент по изкуствознание само в краен случай, и то след проверка на правописа.

Рисувам грозно а пък съм във факултет по изобразително изкуство.
Ако си във факултет по изобразително изкуство, вероятно можеш да рисуваш. Някой ти е казал, че рисуваш грозно? Не се впрягай, кажи, че си модернист. Ако на теб лично не ти харесва как рисуваш, това вече е душевно разстройство. В този случай наистина си модернист.

Аста ла виста, бейбе.

Едно от предимствата да си уличен художник е, че можеш да се чувстваш като герой от филм. Преди време гледах по Дискавъри филм за някакви японски маймуни през зимата.

Приликата е едно към едно:

Маймуна през зимата

Художник през зимата

За щастие имам нови ботуши и ръкавици. Чувствам се човек.

Александър Невски - първи сняг

Освен на Александър Невски, сняг вали и на Университета.

Софийският Университет. Масло/платно/сняг, 40х30 см.

Тази сутрин идвам на пазара и Ужас! Куп натрошена дървения на мястото ми. Помислих, че нощес някой ни е изпотрошил стативите.

За щастие – не.

През нощта кинаджии снимали някакъв екшън, в който героят чупи с юмруци и ритници пейки като тази:

Изглежда много яка, нали?

Всъщност гредите не са плътни, а кухи, направени са от слепени тънки летвички, при това зарязани през двадесетина сантиметра, та да се чупят едва ли не с пръст. Пробвахме се, ставаме за екшън герои.

Греди за филмова пейка

Чугунените крака не са чугунени, а пластмасова тръба, при това и тя зарязана.

Крак от филмова пейка

Всъщност на пейката може да се седи, ако не се клатиш много или не се облягаш юнашки. Един обикновен ритник я попилява на много ефектни парчета.

Оглеждахме остатъците с надежда да ги използваме евентуално да си сковем или закърпим стативите, но не ставаха за нищо друго, освен за горене. Измама и лъжа.

Като е тръгнало на кинаджийство, снимах един киноафиш от началото на миналия век, когато са ги рисували на ръка.

Керванътъ на любовта

Интересното в този афиш са сенките, които хвърлят миглите на актьора.

Шарлъ Боайе

Всички са възхитени от Мейбълин.

Малко околна среда – дръвче в два цвята:

Есенно дръвче в два цвята

И малко домашен уют:

Катерина

Котката днес има имен ден, да е жива и здрава. Скоро навърши осемнадесет години, което си е почтена възраст.

Според метеоролозите идва студ и ужас в края на месеца.
Според уфолозите извънземните намират зимните ни курорти за презастроени и тази зима смятат да карат ски на Сатурн.
Очертава се кофти сезон, както и да го погледнеш.

Mittwoch на немски ще рече “сряда”. Научих дните от седмицата и още някои приятни думи от Кристофър Дал. Както отбелязва в интрото – немският е лесен. На английската дума слагаш представка “ге” и окончание “ен”. “Бай” става “гебайен”. Яко.

Да забравим този октомври месец в качеството му на отвратителен за изкуството. Ноември се очертава само като “противен”. Студове сериозни настават, за щастие не вали и не духа.

Според дневника миналата година първият сняг е дошъл на тринайсети декември. Тази година се изсипа още на 16 октомври.

Още нямам ботуши, защото през октомври като имах пари – нямаше ботуши. Сега вероятно има ботуши, но пък няма пари.

Книги за художници

Изчетох отново Амброаз Волар (“Спомени на един търговец на картини”), както и Анри Перюшо – биографиите на Сезан, Реноар и Тулуз-Лотрек. Волар е истинско удоволствие за четене, за разлика от Перюшо, чийто текст е абсолютна гадост. Впрочем, ако си начинаещ изкуствовъд или трябва да пишеш курсова работа за някой художник, у Перюшо ще намериш в изобилие най-отвратителните клишета за изкуството.
Както и да е, добре че ги е написал, защото можеше и нищо да не напише (перифразирам един от музикантския форум, дето оправдаваше свирещите бързо).

Мизантропия

Сезан бил мизантроп. Питам се възможно ли е да си мизантроп и да нарисуваш толкова много портрети.

Преди години някакъв ми предлагаше да ида в Хонконг да бачкам (осем часа на ден да рисувам портрети на азиатци, срещу някаква заплата). Отказах, разбира се. Мразя рисуването на портрети, също така мразя и азиатци. Впрочем, покриването на цяла Азия плюс европейската част на Русия с тринитит ми се вижда прекрасна идея. Жалко само за някои видове пеперуди.

Модерно изкуство

Някаква госпожица миналия месец търсеше “нещо модернистично”, щото “офисът ни е модернистичен”. Пратих я надолу по алеята и се замислих. Модернизмът  умря в началото на миналия век, постмодернизмът умря в края на миналия век, какво всъщност търсеше…

Дорде не речеш – ще участвам ли в конкурса на Модерн Арт Галлери. Нема начин. Има причини:

1. Според регламента за участие, желателно е кандидатите да имат завършено образование по изкуствата или понастоящем да са възпитаници на училище по изящни изкуства, както и да владеят английски език.
Нямам художествено образование. Нямам дори възпитание.
2. Кратка творческа концепция на български и английски, с обем не повече от една страница.
Scheiße, Ich habe eine Konzeption vergessen!
3. Как мога да се наредя аз до Уилям де Кунинг, ебаси… Все едно да наредиш Downpayment Blues до String Quartet No.4.

Впрочем, Хенри Матис няма. Има Анри Матис, ама аре да не издребняваме…

Обзалагам се, че печелившият в конкурса ще има запомнящо се име и фамилия, примерно Юрдан Хуйлевашки или подобно.

Свършека на света

Свършекът на света не настъпи на 11. 11. единайста. Не настъпи и ера на всеобщо благоденствие. Настъпи сметката за тока.
Да ви еба у пророците калпави…

Септември беше хубав за изкуството, с тихо и топло време. Златно лято, плавно преминаващо в златна есен.

В един музикален магазин ми позволиха да пипна, че и да се снимам с китара, струваща единадесет хиляди лева.

Ibanez 20th Anniversary Surfing with the Alien Joe Satriani

Ibanez Joe Satriani

Не бих нарекъл тази китара “кичозна”, от уважение към Джо Сатриани. Нека я наречем “живописна”. Не пробвах да свиря на нея, защото не мога да изсвиря нищо на Сатриани, а и момчетата й трепереха много, нали е най-скъпата китара в магазина.
Не почувствах никаква тръпка към нея. Едно на ръка, че Ibanez никога не са ми харесвали особено (говоря за външен вид) и друго, че определено стои нелепо с това ми облекло. Представи си да се изтъпаня пред публика и да изсвиря Bad To The Bone (първите дванадесет такта). Виж, Flying In A Blue Dream е друго нещо. Впрочем, на този клип дори и той не свири с нея. Свири с чисто бяла китара.
Ходих и в другия музикален магазин, дето са Фендерите, да се снимам с Блекморския бял Фендер (тоя същия в страничната колона на страницата). Бяха го продали (той струва по-малко от две хиляди лева).

Ако искаш да изглеждаш ексцентрично – вземи си Ibanez 20th Anniversary Surfing with the Alien. Ако искаш да изглеждаш свирепо – черен Fender Dave Murray Stratocaster®.
Ако искаш да изглеждаш свръхестествено…

Ritchie Blackmore

 Свръхестественото свирене се подразбира.

Циганите на Сатурн

С тия кожени дрехи изглеждам донякъде заплашително. Оня ден си седя на пазара и дочувам музика от телефон, по-точно Pulp Fiction Soundtrack – Opening Theme. Таман си пиех кафето. Край мен минава циганин с джиесем. Викам “Ей, я стой малко ве!” – циганинът закова на място. Подадох му цигара, запушихме и заслушахме Криминале, на пъпа на София, на сто метра от протеста, металист и мангал заедно. Нищо против циганите нямам, да знаеш. Изразът “Циганите на Сатурн” ми харесва чисто литературно.

Светльо Витков – Президент

Откровено мой фаворит за президент на територията, наречена “Република България”. Поздрави за целокупния електорат.

Думатиту и киселото мляко

Ако живееш в чужбина и тъгуваш за българските домати и киселото мляко, да знаеш, че те вече не съществуват. Миналата седмица намерих в кухнята завряна найлонова торбичка с кило домати, купувани в края на август (имаше касова бележка с датата). Ако бяха едновремешните домати, щяхме да ги намерим още на другия ден. Тия си бяха като чисто нови – твърди, лъскави, все едно от калъп излезли.
Киселото мляко, завряно най-отзад в хладилника, със срок на годност изтекъл преди десет дни, имаше съвсем приятен вкус, без следа от каквото и да било вкисване.

Уроците по рисуване

Жорето напредва, нарисува четири картини, две от тях продаде и доказа три неща:

1. Който не е рекъл, той не е станал художник.
2. Независимо на колко години си, никога не е късно да станеш художник.
3. Няма число от тотото, дето не се е падало, и картина, дето не се е продала.

Толкова засега.
See You Later, Alligator.

За статистиката – август месец беше прекрасен за изкуството. Времето беше тихо почти през целия месец, имаше само два студени дни, дъждове почти не валяха, бури и градушки – никакви. Жегата беше от класа, но аз почти не я усетих под дебелата сянка.

Взех си някакви рокерски боти за есента, продавачката твърдеше че са български, въпреки че на кутията имаше турски надписи. Били за износ, плевенско производство. Надявам се да изкарат три месеца, докато дойде сериозният студ.

Миналата година лятото искаха портрети през ден, сега пък питат за уроци по рисуване.

Уроци по рисуване не давам.

По изключение през годините учих няколко човека да рисуват, но те не искаха нито в гимназии да влизат, нито в академии. Искаха просто да ги науча как се работи с моливчета, четки и боички.

Август месец съседът ми от дясната страна, Жоро, който не е художник, никога не е рисувал, поиска да го науча да рисува пейзажчета. Много мерак му било.

Започнахме с планинско пейзажче – небенце, планинки, елхова горичка, езерце. Родопска идилия. Той си го избра от няколко снимки, на пръв поглед лесно. С всичко се справи чудесно, с относително малко напътствия и намеса от моя страна, докато не стигнахме до водата. Там му казах:
- Нали си спомняш как направихме гората? С какви боички и по какъв начин?
- Да, спомням си много добре – отвърна.
- Чудесно. Сега трябва да повториш същото, само че огледално обърнато във водата.

Кофти номер от моя страна, но така човек се учи. Поизмъчи се Жоро, но успя да направи и отражението, леко развълнувахме водата и стана много приятно. Изобщо не приличаше на картина, рисувана от човек, който за пръв път хваща четка и бои. Леко импресионистично, свежо, много добър резултат.

След това хвана да рисува слънчогледова нива. Там се справи почти сам, без да пита, с малки изключения, които по-скоро бяха да се увери, че е на прав път, а не да се чуди накъде да хване. Слънчогледовата нива също стана много добра.

Жорето й сложи хубава рамка и я изложихме на статива. Сега ме е яд, че не я снимахме, защото на третия ден я купиха някакви японки. Великото събитие се случи навръх Девети Септември, празник за мнозина.

Въодушевлението няма граници и днес ходихме да купим на Жоро първите боички от Шипка 6. Взехме от българските, по два и петдесет тубичката. Цяла торба маслени бои за шестдесет лева. На другия щанд една тубичка Royal Talens Rembrandt струва четиридесет и седем лева. Казах му, че от тях ще си вземе по-нататък, като продаде още няколко картини.

Колегите художници

любопитно наблюдаваха процеса на обучение и не пестиха коментарите си.

Снимка на стативите на конкуренцията отсреща:

Картините на конкуренцията

Виждаме с какъв размах и в какви мащаби работят.

Слушахме поучения, че то така не се става художник, трябва да се ходи на уроци при професионалист, освен това къде се е видяло график да разбира от живопис. Ние ги питахме при кого са се учили Ван Гог и Гоген, и дали Бийтълс са завършили Консерватория.
Дадоха ни ценно ноу-хау как се рисува небе – “вземаш едно парцалче, топиш го в синичкото и тупкаш”. Попитах от какъв плат да е парцалчето – памук, вълна или полиестер. До уточнения в ултрамарин ли се топи или в кобалтова синя не стигнахме.

Както и да е, Жоро вече рисува третата си картина и за конкуренцията се очертава мрачно бъдеще – като нищо ще им вземе хляба.

Успех, Жоро

Starter Kit за художници

Да драсна няколко реда в месечника на уличния художник.

Юли беше хубав за изкуството, август също се очертава такъв.

Времето в метеорологичния смисъл – валяха ме няколко пороя, градушки нямаше. Август започна със Светите Жижници, които продължиха до девети. На девети август температурите удряха около 36 градуса по Целзий. Десети август можем да отбележим като Света Зъзница – 17 градуса. Аз бях по сандали. Днес, 11 август, до два следобед си беше студ, след това Райчо изгря, та ни стопли кокалците.
Четох, че на “Шишман” магазините били вече зареждали зимни ботуши. Може би е добра идея още по средата на август да си взема ботуши. Два чифта, с оглед амортизацията.

Клозетни и други несгоди

Юли месец останахме без тоалетни на пазара. Имахме си три пластмасови пикалища, находящи се зад Военния клуб, до боклукчийските кофи. В една прекрасна джулай морнинг изчезнаха. Според неофициална информация, пицарията, находяща се също зад Военния клуб, протестирала, че пикалищата въвоняват околността и като източник на миазми трябва да се премахнат. Верно въвоняваха, защото пикалищната фирма ги празнеше веднъж седмично. В резултат сто човека нямаме къде да пикаем и част от нас пренасочиха струите към пицарската тоалетна (срещу 50 стотинки), другите не знам къде ходят. Предполагам, че клозетния оборот на пицарията е скочил забележимо.
Аз лично потребявам безплатно тоалетната на кафенето, от което си взимам кафе, засега ме търпят.
Бях доста редовен клиент на пицарията, водех и приятели, но заради тая клозетна мизерия никога повече няма да стъпя там.

Юли месец пак се продъни ауспуха на колата, на десет сантиметра от предишното място. Киро го завари, но стария кюнец не е ясно още колко ще изкара. Докато заваряваше кюнеца, аз си вадех поуки, че под круша не бива да се паркира.

Това става, като паркираш под крушата.

Добре, че в София не са насадили круши вместо кестени.

Нови графики

От август на статива – четири нови графики.

Бонсай

Мъничък човечец се катери по мъничката си стълбичка с мъничката си кошничка на мъничкото си дръвче да си бере мънички ябълчици. Може и круши да са, на графиката не личи ясно.

Четки

Натюрморт с четки.
Жилището, което обитаваме, освен ателие се явява и оранжерия. Любимата ми отглежда орхидеи и се преплитат по шкафа с четките.

Libertango

Вдъхновено от Astor Piazzolla. За пръв път го чух още в гимназията, в изпълнение на Grace Jones. Сега го преоткривам в изпълнението на един невероятен японец – Oshio Kotaro. Сякаш е писано за него. Наблюдавай изражението на лицето му, докато свири, не мога да го опиша. Дължа тази графика точно на японеца и невероятното му изпълнение.

Идва ред и на най-драматичната графика. Либертангото само на пръв поглед е драматично, всъщност е лирично.
Истинска древна трагедия се разиграва на моста.

Лейдизенджентълмент, летмиентътейню:

Магаре на мост

Проследи вектора на тягата – до върха на опашката. Старецът няма никакъв шанс. Поне да беше разтоварил дисагите.
Това е графична версия на оная живопис, която без съмнение замина право за Лувера.

Имам още три графики измислени, остава да ги нарисувам. Очаквай ги на статива през есента.

Точно една година, откакто се върнах на тротоара. Можем да кажем, че не беше чак толкова лоша за изкуството. Жив съм, мърдам.

Най-ужасните месеци (във всеки смисъл на думата) бяха декември и януари. Най-хубав беше август 2010.

Най-гаден ден от седмицата – вторник. Най-хубав – събота.

Кой се интересува от изкуството? В град с два милиона население и неизвестен брой туристи според статистиката се разделят така: 62% чужденци и 38% българи. Демек само четири от десет почитатели на изкуството са българи, което не е съвсем вярно, защото българите от мъжки пол са само 15% от общия брой на попадналите в изследването. Извод: ако пред статива е застанал мъж, говорещ български, най-вероятно се крие на сянка, за да говори по телефон.

Амортизации – скъсах едни ботуши, едни боти и два чифта дънки.

Нови графики – четири на статива, други четири почти готови (предстои да ги сложа на статива до края на юли).

Ето я и класацията Топ10
най-любими на публиката графики за изминалата година:

Катедралата "Свети Александър Невски"

Стара София - улица "Търговска"

Адажио

Оптимизъм

Буря

Пегас

Черупка

Перестройка

Молитва

July Morning

Първото звукоиздаващо нещо, което имах през живота си, беше български касетофон “Монтана”.

Касетофон "Монтана"

Моят беше оранжев. Подари ми го брат ми, като бях в първи клас. Имах и една касета с тогавашно диско. Дона Съмър.

Касетофонът се скапа бързо, спря да върти касетата, но за сметка на това от само себе си започна да хваща радио. Програма “Хоризонт”.

В трети клас бяхме на квартира, в която имаше някакъв радиограмофон. Първите ми плочи бяха на ABBA и Boney M.

В шести, седми и осми клас единственото звукоиздаващо нещо, което имах, беше мъничко транзисторче “Звездочка”.

Транзистор "Звездочка"

Работеше само с батерии от девет волта. Или две големи плоски батерии “Никопол” от четири и половина волта, свързани последователно с жици и изолирбанд. На него за пръв път чух хард рок, по “Музикална стълбица” в петък вечер. Gypsy`s Kiss на Пърпъл.

В девети клас сестра ми ми подари ИСТИНСКИ УОКМЕН.  Нейни братовчеди, които работеха в Египет и имаха ДОЛАРИ, я завели в Корекома и тя вместо да си купи дънки, ми купила уокмен. Още го пазя някъде в куфарите. Историческо устройство.

Уокмен Unisef

Резедав на цвят, произведен в Япония. На слушалките имаше оранжеви дунапрени.

Проблемът с батериите беше тежък – харчеше чифт батерии на час. Или на касета. Тогава нямаше адаптерчета, каквито сега се намират по всяка будка. Приятел на сестра ми сглоби трансформаторче от 220 волта към три. Жак нямаше, така че вързахме жиците през корпуса. Добавихме и два малки говорителя вместо слушалките, така че да може да се слуша от всички в стаята. И се почна…

Първата касета (подарък от Мега Райкова, жива да си, Мего) беше концерта на Скорпиънс в Калифорния. Друга касета ми записа Тошо от Мездра. Hell`s Bells, малко Accept – “Metal Heart”, Manowar, Twisted Sisters и подобни.

Харчех си парите за касети, купувани от оказиона. Само там имаше чисто нови TDK. Десет лева за една празна касета (по времето на соца това си бяха пари). Записваха ми ги в едно гаражно студио (каталога с метъла стоеше под тезгяха). По едно време в десети клас вече имах двадесетина касети. Цяла фонотека.

По него време открих Бийтълс (с Галя Макшутова).

Пинк Флойд ми е подарък от Боро, за цял живот.
Боро, жив да си, брат ми, обичам те. С тебе сме изгледали на твоето видео “Стената” колко пъти? Осемнайсет хиляди, най-малко.
Също и “Коса”.
И концерта на AC/DC. Тогава не можех да си мечтая дори, че ще ги видя на живо. Два пъти.

В десети клас учех в някаква паралелка по изобразителни изкуства и исках да стана музикант. Електрическите китари в музикалния магазин струваха по двеста лева. Български реплики на Fender.

Електрическа соло китара "Кремона"

Бачках алпинистка работа по блоковете с Емо, човекът, който за няколко години ми беше баща и приятел. Изкарах кинтите и си купих мечтата.
Емо, жив да си, обичам те.

В края на десети клас вече имах група, събрахме се съученици – Тонито, Коцето. Свирехме пънк. Групата се казваше “Черен хумор”. Имахме цели три парчета, записани в домашни условия.
Тони, Коце, живи да сте.

Въпреки сериозното ми желание да стана Ричи Блекмор, нещо не се получи. Стигнах до ниво “напреднал начинаещ”, което означава, че мога да изсвиря началото на Smoke On The Water.

Първата ми съпруга, освен че имаше прекрасни кафяви очи, свиреше и на пиано.

Втората ми съпруга имаше пъстри очи и също свиреше на пиано. Струпахме у дома цяла колекция музикални инструменти – флейта, цигулка, кийборд, бас китара и какво ли не още.
На кийборда се понаучих на доста неща, от Жан Мишел Жар до стари градски песни.
Записахме и цели три собствени парчета при Бат` Димо, който навремето е записвал  “Гумени глави”.
Парчетата са силно повлияни от Motor Head. Аз свирих китарата, бас китарата и в едно от парчетата – бек вокалите. Тя пееше и свиреше на кийборда.
Единственият път, когато ги пуснахме на непозната публика, беше на някакъв Осми декември в Студентски град, на купон в студентския стол.

С третата ми съпруга сме абсолютно на един акъл за музиката. Особено що се отнася до ходене на концерти. Гледали сме на живо AC/DC, Manowar, Accept, Alice Cooper, W.A.S.P. (три пъти), всъщност почти всички групи, които са идвали в България последните години.

Много от графиките ми са вдъхновявани от музика.

Адажио – Албинони.

Адажио

Китарата няма нищо общо с Висоцки, макар че постоянно с него я асоциират. Когато я рисувах, се двоумях дали да нарисувам Фендера или да е класическа. С Фендера щеше да стане прекалено метълско и метафората щеше да дойде плоска.  Графиката не е асоциирана с определена песен.

Китара

Несподелено. Има едно размазващо парче на Оскар Бентън – Not The Same Dreams Anymore

Несподелено

Дъжд – Уайтснейк.
Никой не вижда сълзите ти, когато плачеш в дъжда. Любимата графика на сестра ми.

Дъжд

Джон (Ленън) – всичко на Джон.

Джон

Скорост. Макар че няма никакви автобуси в тази графика, името идва от Били Айдъл.

Скорост

Сняг. Любимата песен на майка ми – “Пак ще се срещнем, след десет години“. ФСБ.

Сняг

Две графики дължа на Led Zeppelin – Railway To Heaven и Стълба към Небето.

Стълба към Небето

Railway to Heaven

Две дължа на Пинк Флойд:

Докосване

Стената

Диана Експрес – Блус за двама

Блус

Камъните падат. Каква чалгия правеха навремето…. не боза като сегашната…

Камъните падат

July Morning – Uriah Heep

July Morning

Тук сме аз и моята любима, посрещаме джулая на брега на Бялата Лагуна, край Каварна.

Хамлет – Щурците. Автор на текста – Волен Николаев.

Хамлет

Искате да свирите на мен?
Държите се сякаш познавате
всички дупчици на ума и сърцето ми.
Искате да изтръгнете
скрития звук на тайната ми,
да ме просвирите от най-ниската
до най-високата ми ноти?
Не!
За какъвто щете
инструмент ме смятайте -
можете да ме разстроите,
но не и да свирите на мен!

О, в такава нощ минава само трамвай,
като последна стража.
Последен звън и друго няма.
Сега и аз мога да ви кажа.

Във спор със свойта млада памет
един връстник на всяка младост,
съвременен объркан Хамлет
пресича сред нощта площада.

О, все още крачи Хамлет в мрака,
трепери от студа среднощен,
по дънки и със тънко яке
той чака своя знак все още.

Сред булевардите се вглежда
във непознатия прозорец.
Там будна е една надежда,
там някой днес ще му отвори.

Къде момче, сега отиваш
и наш’те сънища тревожиш?
Дали все още Хамлет жив е -
средновековно невъзможен?…

О, в такава нощ минава само
трамвай, като последна стража.
Последен звън и друго няма.
Какво не мога да ви кажа?

Дали все още Хамлет жив е?
Дали все още се тревожи?
Да бъде или да не бъде -
средновековно невъзможен…

Не ми е ден за писане днес, ама нейсе.

Да отбележим времето и времената – Цветница сутринта беше слънчева и топла, от обяд нататък стана Зъзница, облаци, вятър и студ.  На него ден дори и циганите с върбовите клончета не направиха кой-знае какъв бизнес, половината стока я зарязаха в храстите. По пазара сновяха празнично облечени оркски семейства, някои от тях сочеха графиките и викаха “Виж кви картини!”.

Картини по време на криза, дорде не речеш. “Дневник” от време на време се сещат за култура.

Цитат:
100 картини за по 100 лв. Към този нестандартен ход прибегнали аукционни къщи, притиснати от икономическата криза.

Що да е нестандартен? Залежали боклуци имат, дето са ги купили сто картини за сто лева общо. Володя Тереладзе, Бог да го прости, като се напиеше, даваше цялата папка с акварели за шише ракия. Повечето художници по дефиниция са алкохолици.
За Володя – някой друг път.

Да налегне криза баш пък аукционните къщи, има само едно обяснение – кинтите се перат по друг начин. В цивилизованите държави изкуството спира на цени до хиляда долара, оттам нататък започва прането на пари. Нали не си мислиш, че някой е толкова потресен от Джаксън Полак, че да шибне 140 милиона долара за тая цапотина?

Джаксън Полак

Разбира се, че не. Просто се документира движението на едни сто и четиридесет милиона долара.

Българските мащаби са малки, както и милионерите ни са (бивши) милиционери, така че на родна почва да превъртиш, колко да превъртиш – цитираме пак статията в “Дневник” – “Най-високата първоначална цена от последния търг  е 29 500 лв.” Петнайс иляди евро… чи то туй пари ли са…
Ей затва наблягат на строежа на магистрали, а аукционите – кучета ги яли.

Галеристите….

Съждение на един от тях, пак същата статия в “Дневник”:

“Един художник е по-скъп от друг, това е съвсем нормално, защото скъпите са купувани през годините, показвани са по-изложби”.

Ван Гог имал ли е изложби? Продал ли е поне една картина приживе?

Продължаваме с премудростта от същия галерист, меценат, куратор и квот се сетиш още.
Важни са и други критерии, като с какви материали е създадена картината, дали е масло или тиражирана версия със статут на оригинал, както и дали е предлагана в страната.

Е неам думи. Според тоя експерт акварел, темпера, недай боже графика въобще не могат се класира за изкуство. Къде сме ръгнале ние с моливите през нивите…

“проверката от идентификационната комисия към Националния исторически музей “от водещи експерти, реставратори и изкуствоведи”, която преглежда всяка картина преди да отиде на търг.”
Срещу пет лева ти издават дукимент, че картината не представлява национална ценност. Дукиментът ти върши работа най-вече в пощата, ако изпращаш картината за чужбина. Ако (не думай) решат, че представлява ценност, единственото, което можеш да направиш с картината е да си я биеш у главата.

Да довършим с галеристките откровения:
Бях полагаема отпуска в казармата в едни мрачни години – края на 80-те, и видях една картина на художник в Созопол, която беше изключителна за мене”, спомни си как е започнал *************. Картината струвала 45 лв., което тогава било “баснословна цена, за която се пазарих като луд и накрая я купих за 35 лв., което също беше страшна сума”.

Тъй като съм по улиците още от средата на осемдесетте, нека уточня, че за тия кинти се харчеха заливчетата с лодчиците малки формати, маслени бои върху мукава. Големите заливи с лодки + къщи (масуо на пуатно)  стигаха до сто – сто и петдесет кинта.

Ако очаквате да ви говоря, че съм започнал заниманието си основно заради любов към изкуството, лъжете се.
Евала, брато. Поне за това си прав.
Нито и за минута не сме си помисляли, че галерист би могъл да обича изкуството.

*********************************************

Правил съм няколко изложби, нито една от тях не е била в нормална галерия.

Първата беше след казармата, в някаква зала на Женския съюз във Варна. Нищо не се продаде.
Втората – в някаква новооткриваща се кръчма с претенции за арт-център. Нищо не се продаде.
Други две изложби в Софийския Университет. Тоже нищо не се продаде, ама се напивахме като копачи в “Яйцето”.
Изложба в Централната Софийска Синагога, вътре в Синагогата, в музея баш. Пак нищо не се продаде (не сме и очаквали).

Единствената изложба, на която се продаде нещо, всъщност всичко накуп (някакъв руски инвеститор купи всичките графики, тогава около тридесетина, да си декорирал хотела на морето), беше в Руския Център на “Шипка”. Два месеца не можех да си взема парите от купувача, та накрая руския посланик му звъня да му “напомни”.
Тая изложба стана съвсем случайно… Седяхме си с М. в градинката пред Народната библиотека на пейките. На съседната пейка някаква жена поседя, поседя, пък си тръгна. Портмонето й изпадна под пейката, догоних я и й го дадох. Тя била съпругата на руския посланик (тогавашния, през 1995-та), като се разрадва, развълнува, затрогна, разприказвахме се кой какъв е и ми се отблагодари, като ми направи изложба.

Що се отнася до истинските галерии…

Обикаляли сме, питали сме, показвали сме…
Аз като нямам “завършено (художествено) образование”, къв съм? Като не си давам картините за шише ракия – кво искам…

Съвсем наскоро беше, тая зима, пазарувах от един магазин за художници срещу ЦУМ. Рамки продават, платна, бои, картони, покрай тях и картини изложили. Продавачката я познавам, ама собственичката още не бях виждал. В магазина още някакъв клиент, пита за картините. Момичето обяснява коя колко струва, колко е хубава, съвестно се опитва да набута нещо на човека. В туй време пъква едно създание, наподобяващо жена, с отявлено руски акцент (тва рускините живеят по трийсет години тука и продължават да говорят кат настъпани). Викам си “хах, фанах ли те” и от любов към спорта, не друго, питам тя ли е собственикът и при какви условия човек може да изложи картини при нея. Както любезно-любовно ми хвалеше един статив (не е китайски, за Бога, ни най малко, мхъм, отдолу още стоеше лепенка Мейд ин Чайна), кат запитах за условията, оцъкли един ми ти змийски поглед и рече “А, ми те тез картини са едни залежали, на наши прийятели, от немай-къде сме ги сложили…” На три метра от нас момичето продължава да успива човека кви шедеври са всъщност.

Условията ги научих малко по-късно от колегата Конски художник, дето с мъка успял да й продаде една картина с коне за трийсет лева (тя искаше на тая същата негова картина триста). Тва е положението, братче…

Другото галеристко създание, с което от време на време се забавлявам, обитава една дупка в земята на ъгъла на “Париж” и “Врабча”. Дупката има прозорци към улицата, та като отивам за кафе, хвърлям по един поглед надолу. Познаваме се от пазара, преди години и тя висеше навън, ама се издигна от уличен търговец до галеристка.
Минавам един ден покрай нея, тя кибичи на вратата, поздравяваме се, тя пита:
- Е как е, как е, продаваш ли?
- Съдрах се от продаване, рийш ли, йбахти бизнеса се е отворил напоследък – лъжа без окото ми да трепне.
- Въйййй..ма кво продаваш…графики или картини?
- Сичко – викам – продавам. Ей са набутах една малка картинка на Стара София – показвам с ръце размер на пощенска картичка – за четристотен лева!
- Въййййййй, не думай…ми кат си толкоз добър продавач, да ти дам да ми продадеш няколко от мойте картини горе… имам едни залежали…

Ебем ви и галериите, и у галериите галеристите,  и у галеристите  глистите… как па все залежала стока мъчите ве…