04 март 2013 / Как не станах…

04.03.2013

Февруари свърши – това е най-хубавото, което може да кажем за този месец.

Един от най-често задаваните въпроси: “Академията ли сте завършили?”.
С донякъде садистично удоволствие отвръщам:
“Не. Завършил съм журналистика. В Софийския Университет”.

 

"Софийският Университет". Масло/платно, 27х22 см. Автор - Мила Василева

“Софийският Университет”. Масло/платно, 27х22 см. Автор – Мила Василева

 

Основното си образование добих в множество градски и селски училища, докато с маман обикаляхме китната родина. Във всяко ново училище трябваше да се бия с туземците, което ми беше от полза по-късно, когато трябваше да се бия на тротоара.
В пети клас имах четворка по рисуване за годината, защото така и не носех в часовете изискуемите материали – пластелин, оцветен ориз, гланцови блокчета и прочее.

В седми клас направих първия си вестник – илюстровано издание на четири страници от голяма тетрадка. Няколко броя ми бяха “конфискувани” от класната.

Как не станах капитан

Средното ми образование не беше планувано. Исках да ставам капитан на кораб, обаче в Техникума по Корабостроене и Корабоплаване във Варна нямах шанс поради късогледството си. Можело да стана най-много “главен механик”, според някакви идиотски тогавашни разпоредби. Брат ми рече: “Абе ти нали можеше да рисуваш?”
С малко частни уроци и с големи връзки влязох в “Специализирана паралелка със засилено изучаване на изобразително изкуство”.
Получих така нареченото по онова време “средно специално образование” с квалификация “организатор на образователни дейности по изобразително изкуство”.
По български език и литература класната ми писа четворка за годината, защото четях книги в час, но не тези, които се учеха по програма.

Как не станах рокзвезда

В гимназията научих съвсем малко за рисуването, но пък събрах първата си рокгрупа. Пънк група, да бъдем честни.
Никой от нас не си даде труд да научи нотите и след завършването се разпаднахме. Не знам някой от групата да е станал рокзвезда.

Как не станах генерал

За казармата пак пуснахме в ход дебели връзки и се уредих трудовак. В Строителни Войски. Художник на дивизията, което означаваше самостоятелна стая с ключ и цивилни (за пред началниците – работни) дрехи. Упорито отказвах “произвеждане” в ефрейтор/младши сержант.
В казармата се научих да рисувам, донякъде и от нямане какво друго да правя.
Настолна книга ми беше “Технология на изящните изкуства” на Кирил Цонев. Книгата най-нахално взех и не върнах в библиотеката на поделението, като я платих в троен размер, кълнейки се на старшината, че съм я загубил.

След казармата дойдох в София “за малко”. Това беше през 1992 г. М. ми беше платила двуседмични кандидатстудентски курсове за Художествената Академия. Тогава за пръв път рисувах седнала бабичка.
На приемния изпит не намерих връзки, изкарах тройка и не ме приеха.

Как не станах владика

Успоредно с Художествената Академия кандидатствах и в Духовната Академия, вече Богословски Факултет към СУ, където влязох с четворка (не си използвах връзките).
М. “за подкрепа” кандидатства заедно с мен и изкара петица в богословието, но не записа, защото вече си учеше в Софийския.

Точно три дни трая студентстването ми по богословие. Някакъв напомпан доцент се изтъпани и първите му думи бяха, че от неговия подпис зависело дали ще завършим семестъра. Аз вече знаех колко струва моят подпис и отидох да се бия за място на тротоара до “Св. Александър Невски”.

Как не станах журналист

На второто кандидатстване в Художествената Академия пак не намерих връзки, изкарах четворка и пак не ме приеха.
Влязох в Софийския Университет, във Факултета по Журналистика и Масови Комуникации. Без връзки.

Първите три години държах успех 6.00 – даваха добра стипендия + общежитие за такова нещо. След това се развратих.

Трябва да отбележа, че всички преподаватели във ФЖМК бяха изключително свестни и интелигентни хора. Не само не вземаха подкупи, но дори и покана за кафе приемаха само с уговорка, че те черпят.

Повечето предмети ми бяха интересни и посещавах лекциите с удоволствие, а тези, на които не ходех, “договарях”. “Договарях” означава, че най-честно (нагло) казвах на преподавателя, че не смятам да ставам журналист и в този смисъл не представлявам опасност за обществото, така че може да ми пише каквато си иска оценка и да му се махна от главата. В тези случаи обикновено ми пишеха четворки. Питаха ме защо уча журналистика, като няма да ставам журналист и аз отвръщах: “Щото ми е близо до работата. Ако на това място беше Химическия факултет, щях да запиша химия.” Добри хора.

Трябваше всяко лято да караме по един месец задължителен стаж в някоя медия. Първото лято отидох в “24 часа”. Стажът ми там беше около три часа – свалях някакъв репортаж от аудио на хартия. В обедната почивка напуснах и повече не се върнах.
Задължителните стажове “изработих” с карикатури за вестник “Стършел”. Добри хора.

Спомням си изпита по народопсихология при Марко Семов.
Пет човека в стаята. Теглим билетчета. Падат ми се “Българските ценности”.
Другите почват да умуват, аз сядам мълчаливо срещу професора. Също така мълчаливо вадя от чантата си една графика и я слагам пред него на бюрото.

 

"Хляб"

“Хляб”

 

Той също така мълчаливо я гледа, пише нещо в книжката и ми я връща с думите: “Колега, вие сте философ. Вас не мога да изпитвам…”
Лека му пръст, голям човек беше.
Много шестици и по други предмети изкарах с тоя номер – имам графики кажи-речи за всякакви случаи.

С декана по него време професор Веселин Димитров бяхме приятели.
Години по-късно, той имаше юбилей и даде интервю по телевизията.
Попитаха го спомня ли си някой от студентите и той каза няколко думи за мен:
“Имаше едно момче, Боян, можеше да стане страхотен журналист, но избра свободата…”

Как не станах оператор

Бях режисьор, сценарист и главен артист в един филм. Само оператор не бях, защото нямаше начин да стоя едновременно и пред, и зад камерата.
Дипломната ми работа във ФЖМК беше филм-автопортрет. Седем минути, казва се “Граници”. Търкаля се в куфарите заедно с дипломата ми за висшето. Предстои в някой хубав ден да го прехвърля от видеокасета на компактдиск и да го захвърля да се търкаля в компютъра.

На защитата на дипломната си работа отидох с официален костюм – сако, вратовръзка, шлифер и…
войнишка каска, манерка, противогаз и истинска офицерска сабя от началото на миналия век (имам връзки в антиквариата). Първо не искаха да ме пуснат на защитата – чаках в коридора да решат с гласуване дали да ме допуснат или да ме изгонят за гавра с комисията. Допуснаха ме.
Влязох и с дълбок поклон поздравих: “Свалям каска на Уважаемата комисия…” Разоръжих се до по-нормален вид, защитих се на шест (само един от комисията имаше по-особено мнение, но не посмя да го изрази). Събитието беше документирано от официалното издание на СУ – в-к. “Софийски университет”, с главен редактор тогава Камен Ковачев.
Ако на някой му се рови в архивите – беше през пролетта на 2000 г.

Как не станах редактор

В пети курс в Университета с М. издавахме  “Дрън-Дрън”.

 

Вестник "Дрън-Дрън". Брой първи, 31 януари 2000 г.

Вестник “Дрън-Дрън”. Брой първи, 31 януари 2000 г.

Вестник “Дрън-Дрън”. Брой първи, 31 януари 2000 г.

Правехме го в коридора на блок 57 в Студентски град, с ножици и лепило, нямахме компютър. Печатахме го на ксерокс.
Първи брой достигна зашеметяващия тираж от 63 бройки, разпространени на ръка в СУ.
Имах връзки във вестник “Дума” и любезно ми предоставиха две страници от вестника си за платформа – можех да публикувам каквото си искам, но без хонорар. Пред фалит бяха.
Ако ти се рови в архивите – търси в течението на в-к “Дума, февруари-март 2000 г.
През април фалирахме всички.

Как не станах поет

Имахме връзки в ония години из разни литературно-алкохолни кръгове. Разни типове пишеха поезия и я четяха по кръчмите.
Вследствие грип и висока температура прописах и аз стихове, които определихме като Дърводелска поезия.
Прочетох ги на едно събиране в мазето на Театъра на Армията, доведох публиката до екстаз и след това ми предложиха работа във вестник “Аудиториум”.    Там изтраях около десет дни, преди да се скарам с другите поети и да се махна. За дърводелската поезия взех хонорар, държа да отбележа.

Как не станах програмист

През 2005-та една сметка за парно ме порази – 400 лева и стотинки. На тротоара от изкуство по никакъв начин не можех да ги изкарам и се примолих на една много яка връзка да ми намери работа на заплата.
Прати ме в една ИТ фирма.

На четвъртата година вършех работа за четирима, отделно бачках фрилансър. Седях на компютър по 18-20 часа на денонощие.
В един прекрасен юлски следобед, сряда, в три часа дръпнах шалтера на компютъра и  се върнах обратно на тротоара.

I Wanna Be Somebody

Leave a Comment