26 октомври 2010 / Димитровден

26.10.2010

През април 1992-ра дойдох в София за десетина дни само и съм тук вече осемнадесет години.

По това време пазарът на художниците все още беше долу в градинката на “Кристал”, това същото лято кметът реши да го измести горе при църквата “Св. Александър Невски”, защото пречел на пенсионерите да се препичат по пейките. Те отдавна вече не се препичат по пейките в градинките, но това е друга история.

Когато ни изместиха горе, беше абсолютна анархия, както и цялата държава по това време. Нямаше регулация, не плащахме тротоарно право, всеки заставаше, където му хареса или където успее. За да вземеш хубаво място на тротоара, трябваше да дойдеш колкото се може по-рано.

Аз си бях харесал едно дърво, масивна опора да връзвам статива за него (на площада си духа яко). Да, но това същото дърво го искаше и Мето Грънчаря,  да си връзва грънците. Две-три седмици се надпреварвахме мълчаливо кой ще дойде по-рано, с променлив успех. Аз тогава живеех в една квартира до театър “София”, Мето живееше на ул. “11 август”.  Ставах все по-рано, осем часа, седем часа, в повечето случаи ме изпреварваше.
Навръх Димитровден 92-ра отидох в шест часа сутринта. Тъмно, дори и кучета няма, стууууууууд и намирам на Мето масата, завита с найлон и затисната с камъни, наместена до дървото. Сигурно беше станал в четири часа да я сложи и се прибрал да доспива.

Да, ама не.

Изместих я настрани и си разпънах графиките.
Мето се появи към седем и налетя да се бием.
Сграбих един от неговите камъни (голяма тротоарна плочка), дето си беше затиснал масата и му рекох, че ей сега тука го убивам.
Уплаши се човекът, отстъпи и така завоювах дървото, на което стоях до 2005-та година. Тогава ми излезе и прякорът “Лудия Боби”.

Дървото ми.

Дървото ми.

След това и други хора се опитваха да заемат това място, но до бой не се стигаше – съседите предупреждаваха новодошлия, че “оня лудия ша дойде и ша та утрепе”. Репутацията е важно нещо на улицата.

От дясната ми страна седеше Полковника, с него се разбирахме. От лявата страна се смениха мнозина, най-дълго изкара един Хари, може би четири-пет години. Продаваше антиквариат. По едно време се скарахме заради жена ми, че беше почнал да й говори глупости. Опита се да се прави на страшен, ножове хвърля, прави се на маймуна, пеняви се. С него не се бих,  да не си мърся ръцете, извиках двама патрулни полицаи, те го насметоха, както беше пиян. След това се махна въобще.

Сега вече са други години, не се бием за нищо, свикнали сме си. Само си крещим от време на време.

Честит празник на Димитровците!

Leave a Comment