28 януари 2015 / Как импресионистите се озоваха в мазето

28.01.2015

Мине се не мине, току в някой обор, таван или мазе се намери цяла колекция неизвестни картини на някой импресионист, а никой не знае как са се озовали там.

Ето как…

Последните четири години ходех с кола на работа, с нея возех и картините. През октомври 2014 г., точно като заваля първия сняг, колата се повреди. Насред булеварда, петък вечер, в най-гъчкания трафик загасна като застреляна. Дотогава такъв номер не беше правила. Ламби по таблото светнаха, не пали и не пали, бре псувни, кандърми, бутане, хеле по едно време се освести и се прибрах.

Най-боклучавото нещо, което човечеството изобрети след автомобила, беше компютърът.
Най-глупавата идея беше да сложи компютър в кола.

На другия ден подкарах колата на сервиз. Гасна точно три пъти дотам, но стигнах. Закачихме я на компютърна диагностика. Според  компютъра имало повреда в датчика на разпределителния вал.

Въпросният датчик представлява парче проводник с пластмасова букса в единия край и малък електромагнит в другия. Струва сто лева и има гаранция една година (или колкото изкара).
Забележка: за сто лева предлагам картина, за която давам двеста, подчертавам, двеста години гаранция.

 

Датчик

Датчик за сто лева с една година гаранция

 

За да се смени датчикът се налагаше да се разглоби половината двигател. Разглобихме, сглобихме.
Палим двигателя. Гасне.
Пак палим. Пак гасне.
Пак палим…не ще да запали. Не само не ще да запали, ами компютърът се заключи. По-точно имобилайзерът, който по електронен път пази колата от кражба.
Имобилайзерите могат да създадат ядове единствено на собственика на колата. Крадците ги деактивират за по-малко от минута.
Тъй като не сме крадци, а и не познаваме такива, трябваше да потърсим специализирана ключарска помощ за деактивиране на проклетия имобилайзер. Софтуерна услуга, струваща още сто лева.

Дотук триста лева разход и три дни не ходих на работа, а висях в сервиза и обикалях наоколо за части и за кафе. Кучи студ в края на октомври.

Да не си мислиш, че нещата се оправиха? Не.

Още три дни бърникане по двигателя, накрая дойде експерт по електрическите системи, който заяви, че датчика сме го сменили напразно, не било от него, ами някой (неизвестно кой) кабел е прекъснат някъде и не подава ток към компютъра. Откриването на точния кабел и съответния ремонт възлизаха на още триста лева, които аз вече нямах, така че безплатно вързаха една жица директно от акумулатора към компютъра, за да им се махна най-после от сервиза. Гаранцията беше: “Абе карай така, ще те изкара няколко месеца, може и повече…”

 

 

Високотехнологичен байпас

Високотехнологичен байпас

 

Високотехнологичното в случая е бушонът на кабела. Също и синьото тиксо, мисля.

Една седмица не ходих на работа, поболях се от нерви и от студ, отънах в заеми, дето още не мога да върна, плюх на земята и се зарекох повече да не разчитам на нищо, което работи на ток или има двигател.

***

Две седмици в началото на ноември влачих картините по трамвая и търсех мазе, в което да ги прибирам. Почти всички художници и голяма част от антикварите държат под наем мазета в околните сгради край “Св. Александър Невски”. Молих се на този, на онзи, за половин квадратен метър при някой, всеки вдига рамене, нямало място (мри, нали си конкуренция).
Молих се на Илийката да ми даде стария си кенеф, дето сега държи буркани и автомобилни гуми, не го даде. Познат ми предложи ъгълче в коридора на офис сграда, но там пък той трябваше да ми отключва и заключва. Митко Стария Хъш каза, че може да ми даде таванчето си на “Московска”, стига жена му да е съгласна. Жена му беше съгласна, но синът му – не. Срам не срам, признал семейно, че си води приятелки да се уединяват под керемидите и да четат Буковски.
Обявите, които пуснах в интернет, при все че ясно написах “търся в района на Александър Невски”, доведоха до обаждания с предложения за Петте Кьошета, Пиротска или Медицинска Академия (вие нали в центъра търсите?)

***

Накрая Катето се смили и ми даде един куфар място при нея в

КАТАКОМБИТЕ

“Катакомбите” наричахме най-големия комплекс от мазета, държани от антиквари и художници в една сграда на улица “Париж”, малко под сградата на Столична община. За тях се влиза директно от улицата, не се минава през входа на сградата. Собствениците ги даваха под наем срещу символични суми от порядъка на 60 лева за квадратен метър.

Ето как изглеждат катакомбите:

Отваряш уличната врата, която води в дълъг, тъмен коридор (по средата има коварна вдлъбнатина).

 

Входът на катакомбите

Входът на катакомбите

 

Много внимателно стигаш до края на коридора, където напипваш в тъмното едно копче-мързеливче и светваш едиствената крушка.

 

В края на коридора

В края на коридора

 

Мазето има дъсчена врата като на кочина, която се заключва с два китайски катинара. Отворът между тарабата и касата е малък, колкото да мине плъх.

 

Вратата на мазето

Вратата на мазето

 

Отключваш двата катинара и имаш на разположение кривоъгълен триъгълник с площ около един квадратен метър и половина (половината ти е артък от най-острия ъгъл на триъгълника), в който да побереш картините на двама импресионисти.

 

Мазето

Мазето

 

Какво не е наред? Няма лампа? Никога не е имало.
За целите на повествованието употребих светкавицата на фотоапарата.

 

Мазето, осветено

Мазето, осветено

 

Оставяш картините в хранилището, заключваш старателно двата китайски катинара, гасиш лампата и през дългия коридор се измъкваш на светлата улица “Париж”.

***

Точно две седмици трая радостта ми, че имам хранилище за импресионисти и връхлетя отново беда.

Не, никой не разби мазето и не ограби нищо.

Една пернишка мутра, добрала се до положение и софийски апартамент в сградата с катакомбите, от много време искаше да разкара плъховете от мазето, с други думи – нас. Собствениците на мазетата не бяха съгласни и дълги години се водеха разправии за тия дупки, докато най-накрая мутрата надделя и ни обяви ултиматум до края на ноември да изчезнем, иначе ще зазида вратата заедно с всичкия импресионизъм и антиквариат вътре. И защо? Защото сме пикаели в мазето.

Ние не пикаехме в мазето, но обяснението е друго, търси го във филмите по Дискавъри.

В този момент двадесет души се втурнаха в околните кооперации да търсят мазета. Изведнъж станах желан партньор и за художници, и за антиквари – багажът ми е малко и не заемам почти никакво място, а плащам равен дял за дупката.

Заех две позиции – едната заедно с още трима антиквари, доста далеч от нас, но пък по-сигурно от бункер – минаваш през пет врати, три от които железни. Отгоре е имало банков клон и са подсигурявали някой да не пробие отдолу. Оставих там един празен куфар да пази територия в единия ъгъл и се нанесох в другото мазе, което беше и по-чисто, и по-голямо, и по-близо – в сградата на кооперацията “Света София”. Там партньор ми стана Пешо антикваря.

 

Кооперацията "Света София"

Кооперацията “Света София”

 

В тази същата кооперация, в същия вход, от 92-ра до 98-ма година пак държахме мазе, та имах известни познания за обстановката. Кооператорите и там ни се радваха, колкото биха се радвали на чумави плъхове, особено един дърт фатмак, пенсиониран военен. И не само той. Същите разправии и обвинения, че пикаем в мазето (всъщност миризмата идваше от някакви пластмасови бидони с кисело зеле от времето на зрелия социализъм). През 98-ма с М. си купихме кола и се изнесох оттам.

Разправях му на Пешо за опасностите, но той рече, че нямало страшно, били говорили с домоуправителя. Надявах се дъртият фатмак да е умрял. Оказа се, че не е.

В началото на декември населихме подземието на лъскавата кооперация. Във входа – видеонаблюдение, тежки метални врати навсякъде. Беше въпрос на време да забележат, че щъкаме. Навръх Нова Година, на 31 декември, фатмакът засрещнал Пешо в мазето. Крясъци, псувни, дъртакът заплашил Пешо с милиция, почти до бой стигнали. Хазаите ни уж щяха да оправят нещата, но преди няколко дни, сега, в края на януари, фатмакът сменил патрона на вратата към мазетата и под зоркото му око имахме една-единствена възможност да си приберем партакешите. Впрочем, киселото зеле все още вонеше някъде там.

****

В момента ми остана само другото мазе, което е и по-тясно, и доста по-далеч. Там сме четирима и е порядъчно претъпкано с антиквариат и изкуство, като започнеш от древния Рим, та до постмодернизма.

 

От древния Рим до постмодернизма

От древния Рим до постмодернизма

 

 

Солженицин някога е написал:

“Намериш ли, не се радвай, загубиш ли, не плачи.

 

Leave a Comment