6 март 2011 / Как се правят стари картини

06.03.2011

Да честитя празниците първо – Баба Марта и Трети март.

Февруари горе-долу биваше, даже и няколко дни хубаво време видяхме. Изкуството оцеля някакси.
Март започна със студове, а днес, неделя, имаше отвратителен леден вятър. Гадост.
Последните дни на зимата най-трудно се понасят, както и последните стъпала до десетия етаж.

Истории от старите времена

Дечевците

Преди десетина години или някъде там, бяхме седнали да уча М. как се рисува акварел. Кво да рисуваме, кво… Александър Невски. Ей този изглед:

Катедралата "Св. Александър Невски"

Намерих някакво старо парче хартия в ателието, мазахме, плескахме, получи се едно мърляво акварелче. Викам “Дай да го раздвижим малко”, на преден план нарисувахме двойка мъж и жена в старовремски дрехи, мъжът с бомбе и бастунче, жената с рокля фантазе, широкопола шапка, още някакви силуети намазахме, даже и едно дръвче в дясната страна.

Седим, гледаме го, жал ни е да го хвърлим, викам на М. “Ще го сложа в една стара рамка и ще се опитам да го продам”. Стари рамки ми беше заринато ателието, циганите носят разни хвърлени от боклуците най-редовно.

Подпис е хубаво да има, викам, авторска работа е все пак… на долния десен ъгъл, мокро в мокро драснах едно Б. Донев 34, то се размаза порядъчно. Нагласих рисунката в една мръсна, разкривена рамка, подпрях отзад с още стара хартия и ръждиви пирони.

Отивам на пазара, вадя си графиките, до тях долу на земята оставих Произведението. Студ и вятър като в ден днешен.
Иде Папа Джо, виден столичен антиквар. Гледа акварела долу, взе го в ръце, гледа го и отзад, лупа вади, мириса го и накрая вика:
– Колко му искаш?
– Папа Джо – рекох, –  за тоз боклук ако дадеш десет кинта, ще се радвам.
Той вади двайсетачка, аз нямам да му върна, обикалям от колега на колега да ги разваля, давам му акварела и десетте кинта ресто. Оня сияе.
– Папа Джо – викам, – сделката си е сделка, връщане няма, ама честно, ако ти бях поискал двайсе лева, щеше ли да дадеш?
– Щях – рече – и двайсе щях да ти дам, и педесе, ама ти си толку тъп, че не знаеш кво продаваш!
Вдигнах рамене, съгласих се с него, че нищо не разбирам от изкуство.
– Знайш ли квойтуй? – вика. – Туй е Дечев, Борис Дечев, ама трябва да си учил като мене изкуствознание, че да знаеш. Туй струва най-малко двеста лева, а може и две иляди да струва!

Ейбаааааааааахсси.

Папа Джо, възбуден, обиколи пазара да се хвали какъв бисер е намерил в калта и от какъв тъпак го е купил. Събирам аз багажа вечерта и ги гледам, папа Джо и още един антикварин на ъгъла среду Александър Невски, държат акварела в ръце, местят се насам-натам, спират на едно място и папа Джо вика “Ей те тука, оттука го е рисувал. Виждаш ли, и дървото е нарисувал, ама тогава е било малко дръвче!”

Историята си има и завършек. Папа Джо занесъл акварела на друг наш виден столичен познавач да му го продава. Онзи обаче е чел малко повече изкуствознание и му казал, че такъв художник Борис Дечев не знае да има, но има Данаил Дечев и Борис Денев. Папа Джо си глътнал езика.

Разчу се тая работа по-късно.

Междувременно намазахме още стари пейзажи и ги засилихме към познавачите. Целомъдрено не ги подписвахме с известни имена, а с измислени, а картините не приличаха на ничие творчество. Само акварели и темпери, на реално стара хартия. Отзад на гърба лепяхме стари вестници от ония времена (имахме цял куфар вестници от двадесетте години). Вестниците удостоверяваха неоспоримо годината, месеца, че и деня, съответстващи на датировката отпред. Пирончета и закачалчици ръждясваха в банята в чинийка.
Тия шедьоври по-късно станаха известни под наименованието “Дечевци”. Не сме искали много пари, кой колкото даде, както си ги оцени.

Една от Старите Софии случи на хубава рамка. Като казвам “хубава”, това беше наистина стара рамка от много хубаво дърво, с истински дървояд. Идва някаква госпожа, обдушва старателно картината и почва да прави пазарлък. Мотивира се, че рамката била ебаси старата и трябвало да я сменя. Аз пък упорствам, че това е ебаси наистина стара рамка, с истински дървояд, и че представлява ценност, по-голяма и от картината в нея. Госпожата си загриза маникюра и заяви, че в такъв случай трябва да похарчи много пари за препарат против дървояди и в крайна сметка я спазарихме на нейната цена.

Пазарът за подобно изкуство в София не е голям, бързо се изчерпва, но чашата преля една абсолютна наглост от наша страна.
Виден галерист и търговец на стари майстори, занесъл един от “Дечевците” в галерията си, там пък клиент го видял и харесал на момента. Спазарили го, клиентът обаче искал да сменят боклучавата рамка с друга. Взели да късат вестника на гърба и отвътре, между гърба на картината и подложката изпаднало какво, какво … наша визитка с джиесема, електронната поща, сайта, ебаси, такива неща е имало още в началото на двайсти век…
Слагахме и визитки вътре в Дечевците, така де, да имат хората контакт-инфо за производителя.

То нашето не беше измама, то беше гавра с потребителя.

Галеристът културен излезе, не прати убийци, само помоли поне визитки да не слагаме повече в картините, че позор голям за уважаван търговец като него.

И ние благоразумни излязохме, спряхме с тия глупости и правехме само портрети на Ленин и Сталин, та ги засилвахме на чужденци като сувенири.
Подписвахме ги с имена като С. Пулев (Сульо Пулев), К. Бумагин и подобни кретении. Като свършиха старите вестници, окончателно изоставихме тая идиотщина.

Общо взето, стара картина се прави лесно. Трябват ти стара хартия, стара мукава, стари рамки и стари вестници. Такива материали има в изобилие по боклукчийските кофи, а ако не ти се рови – иди на битака или стой при нас на пазара, циганите ще ти донесат.

Толкова засега, някой друг ден ще разказвам за Хабиби и тавата.

1 Comment About “6 март 2011 / Как се правят стари картини”

  1. maria kaneva says:

    :):):)

Leave a Comment